Може би вече се интересувате от темата за дисфункционалните семейства и вече сте разбрали, че проблемът не идва от вас. Може би вече сте успели да се разделите с идеята за мечтания родител, който никога не сте имали. Да поставяте граници и да управлявате връзката с родителите си, но все още усещате някаква пукнатина, липса у себе си. Хаосът на моделите в дисфункционалното семейство е в основата на тези вътрешни пукнатини. Като дете сте използвали някои от механизмите за адаптиране в тази среда. Ролята, която сте избрали да играете, за да се адаптирате към реалността и да можете да получавате поне част от вниманието, от което сте имали нужда, в някакъв момент е взела превес над автентичната ви същност. И вместо да бъдете автентичният себе си, вие сте се променили, защото това е позволило да ви боли по-малко и да оцелеете психически (понякога и физически). Много хора казват: “Не зная кой съм. Не зная какво искам. Не мога да определя от какво имам нужда. Дори не знам дали имам нужди. Трудно ми е да поискам помощ.”
Събуждането след години тормоз и промиване на мозъка може да е много разтърсващо. Но не намразвайте и не зачерквайте целия път, който вече сте извървели - били сте много смели. Поддържайте тази мисъл винаги като фон и нека тя ви дава сила, защото нерядко може да имате моменти на колебание и дори на връщане назад и това е нормално и е временно.
Целта на този път, на този процес на освобождаване от зависимостта, е да се свържем отново с онзи истински себе си, който сме отрекли и отхвърлили, когато това е било необходимо за оцеляването ни. Да намерим вътрешния си компас, интуицията си, тази част, която е била принудена да мълчи и да изчезне за дълъг период от време. Тази част от нас има същите нужди, каквито има едно дете. Това е нашето т. нар. вътрешно дете. Става дума за символично представяне - рационално осъзнаване, което позволява да се достигне до тази дълбока и невидима наша автентична същност. То е присъствало в детството ни и някои хора могат да си спомнят какви деца са били, за какво са мечтали, какви са искали да бъдат. Представянето на тази дълбока същност чрез “вътрешно дете” ни отвежда до въпроса “Какво иска едно дете?”. Едно дете иска просто да се изрази, да бъде чуто, да се разгръща, да бъде видяно и зачетено. Поради техниките за напасване, които сте възприели, това автентично изразяване на личността е било репресирано, за да направи място на един измислен персонаж. Но тази част от вас е налична и има желанието и абсолютната нужда да се изрази.
След като сте били зависими дълги години, сега имате чувството, че сте безсилни. Това безсилие не е реално. То е само усещане, нарича се “заучено безсилие”. Тази теория е въведена през 1972 г. от Селигман. Той казва: “Повтарящото се излагане на враждебни стимулации, когато нямаме възможност да избягаме, създава така наречената “заучена безпомощност”.”
Заключенията му се базират на емпирични данни.
Опит с две групи кучета
Първа група кучета - получават леки токови разреждания, без да имат възможност да избягат;
Втора група кучета - получават леки токови разреждания, но имат възможност да избягат.
Събират двете групи заедно, пускат токовите разреждания. Кучетата от втората група се спасяват от разрежданията, избягвайки. Кучетата от първата група търпят, стоят и не бягат, въпреки че имат възможност. Трябвало е да ги взимат на ръце, за да ги изваждат оттам. И това се е повтаряло няколко пъти, докато отново научат, че могат да избягат.
Това е “заучената безпомощност”, която се открива и у хората, вследствие на шок, травма, дълъг психически тормоз или други стресови ситуации.
Психическият тормоз е повтарящо се насилие в продължение на години. Били сте програмирани, че сте безсилни, че нямате избор, че сте парализирани и че нищо не контролирате. Това чувство на безсилие предизвиква много негативен вътрешен диалог от типа на “не мога да променя живота си”, “късно е”, “нямам финансова възможност”, “няма да успея”, “всичко, което правя, няма стойност”, “винаги съм се държал така”, “повтарям непрекъснато цикли на самосаботаж и съм отчаян”. Тоест се примирявате с идеята, че нищо не можете да направите и сте приклещени. А всъщност можете да промените начина, по който възприемате нещата. Не можете да промените миналото, но можете да промените убежденията си и начина, по който го възприемате. Тази промяна в личната ви перспектива ще има много положителен ефект върху начина ви на общуване с околния свят и с вас самите.
Осъзнавайки негативните си вътрешни убеждения, можете да се научите в ситуация да спирате за миг и да намирате положителна алтернатива, вместо да поддържате омагьосания кръг. Например осъзнавайки убеждението “винаги съм правил така, не умея да поставям граници и никога няма да се науча”, алтернативата би могла да бъде: “мога да се науча, ако искам”.
Промяната няма да е внезапна, но започнете да осъзнавате убежденията си и да им намирате положителни заместители. Целта е да прекъснете омагьосания кръг на заученото безсилие. Когато се чувствате безсилни, се отключват определени вътрешни механизми и те винаги ви вкарват в ситуации без изход. Това ви държи затворници на порочния кръг на самосаботажа. Ако обаче насилите малко нещата, създавайки положителна промяна, колкото и да е малка, увеличавате възможността си да прекъснете този модел. Можете да си измисляте малки предизвикателства, които са ви по силите. Справяйки се с тези малки предизвикателства, ще се чувствате доволни от себе си и по-уверени. Това ще помага на себеоценката ви и ще ви зададе инерция да продължавате напред. Жан Пиаже с неговата “Теория на заучаването” смята, че, за да се учат нови неща, трябва старите схеми да се разрушат и да се пресъздадат нови такива около новите познания и убеждения, които ще изграждате. Процесът на разрушаване на старите схеми отнема време, бъдете търпеливи и не се обезкуражавайте. Важно е през този процес да имате някаква редовна физическа дейност. Тя ще стимулира производството на хормоните, които ви карат да се чувствате добре. Важно е също да се храните добре, да правите неща които обичате, да се срещате с хора, с които се чувствате уютно.
Боряна Григорова
Снимка: Mohamed Hassan, Pixabay
Comentários