Преди да си зададем въпроса “как да изберем живота?”, нека първо погледнем какво означава “стремеж за живот” и “нагон за смърт” - копцепции, развити от психоаналитиците, не много лесни за разбиране. Можем да си помислим, че нагонът за смърт е нагон за разрушение.
Например, когато една държава започва война (както това се случва в момента), можем да помислим, че първата е под влияние на нагона за смърт срещу другата, която е жертва. При размисъл, този, който е жертва на агресията на първия, ще отговори също с война. Отговаряйки с война, той обаче избира живота. Т.е. - да воюваш, може да бъде и проявление на живот. Бихме могли да помислим, че агресивността е от страната на нагона за смърт, а любовта например - от страната на порива за живот, но всъщност не е непременно така. Бихме могли да сме агресивни, за да се защитим, да защитим близките си, земята си, и в този случай изобщо не става дума за нагон за смърт.
Идея, която психоаналитиците предлагат преди време е, че нагонът за смърт всъщност е импулс за повтаряемост. Тук се връщаме към връзките с хора, които общуват чрез нарцистични механизми. Много хора споделят, че, тъкмо излезли от връзка с такъв човек, влизат в следваща с подобен и това се повтаря до безкрай. Тук има нагон за смърт, в този смисъл, че стремежът за живот ще ни отведе по-скоро към нещо положително, докато нагонът за смърт ще ни връща към нещо негативно - нещо като неосъзнат мазохизъм.
Какво иска да ни каже повторяемостта? Когато сме били деца сме преживявали травматични ситуации, които не сме съумявали да изразим (отработим). Те са останали в несъзнаваното и в някакъв момент изискват да бъдат изиграни отново. Целта на това повторно изиграване не е да угнетят човека, а да бъдат най-после изчистени. Проблемът е, че много често, когато сме изправени пред същата ситуация, регресираме до същата позиция на детето и преживяваме ситуацията по същия начин, вместо този път да успеем да я преодолеем. Това, което се цели е трансформирането на този “нагон за смърт”, може би не е удачно да се нарече така, но на това травматично преживяване, в стремеж, в стимул за живот.
Вярно е, че линията на живота ни отвежда до смъртта. Т.е. да вървим напред в живота си, означава да вървим към смъртта. Но нагонът за смърт не е това, което ни отвежда бързо към смъртта, а тъкмо обратното, той се опитва да ни отдалечи, връщайки ни назад към не-живота.
Ще дам един пример, който ще ви помогне да разберете. Представете си цвете. Цветето първо е семенце, от него пониква стъбълце, което накрая става цвете. Докато е цвете, то дарява красотата и аромата си, след това започва да увяхва, накрая умира, разпръсквайки семенцата си в почвата. Това представлява животът за едно цвете. Представете си сега едно цвете, което не иска да увехне. И, за да не увехне, не иска да разцъфти. През цялото време то иска да се върне назад.
Горе-долу това се случва при компулсивното повтаряне, но несъзнаваната цел не е да се избегне смъртта, а да се изчисти (отработи) травмата. Със сигурност познавате такива хора. Ако познавате хора, които използват нарцистични защитни механизми, обърнете внимание, че при всяка възможност за радост, във всеки момент, в който можете да преживеете нещо хубаво, в което се чувствате щастливи и свободни, другият ще намери начин да провали това - т.е. не бива да се разцъфтява, защото ако се разцъфти, ще се увехне след това. Всеки момент на радост бива превръщан в момент на тъга, на страдание, на обвинения. Тези от вас, които са били изправени срещу патологични нарцисисти, познават много добре този механизъм.
Затова изобщо не съм съгласен със съвети от типа на “как да отмъстим на патологичния нарцисист”, т.е. да влезем във война с него, или “5 изречения, за да го свалим на колене”. По-скоро бих задал въпроса, пък и това е работата ми на психоаналитик, “Какво от вашата лична история изигравате повторно?” и “Какво е желанието ви, намерението ви, което би ви накарало в един момент да се изберете живота?””
Жан-Шарл Бушу, Психоаналитик
Превод: Боряна Григорова
Снимка: CJ-Pixabay
6.04.2022
Comments