“Може би това ще бъде най-емоционалното ревю, което съм писала някога за книга. Това е книга, която породи у мен тъга. На моменти се вбесявах, а на моменти се смеех. Вярно са казали, че обратното на любовта не е омразата, а властта... Желанието за контрол, липсата на доверие, удоволствието да нападаш, всичко това не изгражда връзка, а я унищожава... Казват,че всеки получава това, което дава. Е, има и изключения! Но в края на краищата това, което ТИ си дал никой не може да ти отнеме. Това, което си запазил в себе си въпреки преживяното, въпреки люшкането и този тормоз... То е толкова ценно! Не биха ли могли да бъдат избегнати тези моменти на тормоз? За какво е всичкото това? Кому е нужно? Нима за това ни стигат силите? За да страдаме доброволно или човекът си остава най-опасното същество на земята, а?
Аз още броя надеждите, които си измислям, за да не загубя разсъдъка си. Апелът на книгата е : ,,.Любов, а не страх. Свобода, а не притежавание. Доверие, а не съмнение. Лекота, а не сложност". Поставя се фокус на стремежът към здравословните отношения. Защото манипулацията, лъжите и агресията си остават най-мощните оръжия... И от тяхната мрежа не всеки успява да се измъкне. А тези, които се измъкват носят тъга за цял живот ! Защото болката може и да бъде преодоляна, но споменът остава...”
ПП Трябва да мине време, което човек да посвети на себе си, на своите желания, на своето развитие, на своя път. А докато се грижи (най-после) за себе си, времето пък си върши своята работа - организмът (физически) трябва да се изчисти от комплексното посттравматично стресово разстройство, да възстанови нормалното функциониране на мозъка и жлезите, произвеждащи хормони. И тъгата отминава, лошите спомени спират да се появяват или вече не болят и човек е готов да продължи оздравял и цял живота си. Време, търпение и работа за и със себе си са решението.”
Mona Hatib за книгата
Comments