“Тук спрях да записвам. Нямаше нужда от повече. Беше се събрало толкова много, че щеше да е достатъчно за целия ми оставащ живот.
Начинът, по който се разделих с мама ме разтърси издълбоко и ми разкри много неща. Както ми беше казал терапевтът, при когото ходех тогава, сякаш силата, любовта и живеца й, се добавиха към моите и се почувствах истински силна. Това беше и моментът, в който осъзнах, със силата на токов удар, тази нечовешка липса на емпатия срещу себе си. Беше ми позната – Иван отказваше да се грижи за болен човек, при всяко оплакване на някой от нас, обявяваше, че е много зле, най-зле, с всички наши симптоми, но много по-силни, разбира се... Не знам защо не съм осъзнавала. Може би, когато е насочено срещу нас, можем да понесем много повече или пък погледът ни е замътен поради това, че гледаме прекалено отблизо ситуацията. Мама си тръгна рано, тъкмо й бях обещала, че скоро ще си имаме нашите моменти заедно, ще се разхождаме, ще сядаме на кафе, ще ходим на концерти... нещо, което нямаше как да направя по-рано. Осъзнаването на преходността в този контекст беше отрезвяващо. За какво сме на този свят? Не за да страдаме доброволно. Не за да се примиряваме да живеем живот в чернилка, страх, напрежение и лична прозрачност (невидимост, несъществуване), ако имаме избор. А избор имаме! Само трябва да го направим.
От този момент насетне започнах да излизам. Нито за миг повече не изпитах обич, жал, съпричастност към него. Отказах секса. Полека отказах всеки контрол, един по един. В страх и заплахи, обстрелвана със злоба и с неподозирана изобретателност в гадостите. Само понякога, много рядко, записвах по нещо. И така, до продажбата на къщата и физическото ни разделяне, която се осъществи цели две години след онова предложение за раздяла, на което инстинктът ми за самосъхранение каза “да”, въпреки мен. Два пъти подавах сигнали в полицията. Не оплакване, а просто сигнал, чиято цел е да послужи при необходимост. Приятелите ми се страхуваха за мен, а аз просто се страхувах до някое време, така, както се бях страхувала през почти всичките изминали години. После спрях, защото спря да ми е страшен. А когато спря да МИ е страшен, той спря да е страшен наистина. Остана един нещастен, изпълнен с гняв и злоба човек. Тогава, чак тогава, спрях да го уважавам и да му се възхищавам. Можеше поне това да ми остави...”
© Паяжината на психическия тормоз, Лабиринтът на освобождаването - Боряна Григорова
Издателство "Екрие", 2021
Comments