Осъзнаването на механизмите на травмирането няма за цел да ни доведе до осъждане или опрощаване. Това е личен избор и е друга тема. Целта му е да разберем, за да можем да поправим. Себе си и живота си.
За да можем да се излекуваме от травмите (емоционалните рани, липсите, дисфункционалните модели, дисфункционалната привързаност - умишлено давам различните начини, по които хората ги назовават), е важно да разберем за какво става дума. Важно е да осъзнаем тези травми и факторите, хората и ситуациите, които са ги предизвикали. Важно е да прескочим общоприетото табу, което не позволява да съдим родителите си и да им поставяме етикети. Важно е също да установим кой в детството ни е бил токсичната фигура, която ни е създала травмите - майка, баща, брат/сестра, леля, дядо и т.н.
Как се създават трамвите у детето, които ще го направят впоследствие счупен, неуверен човек, който няма граници и е потенциална бъдеща жертва за хора с нарцистични или други патологични отклонения?
В семейството има силна авторитарност (тиранична фигура):
- един човек в семейството представлява абсолютния авторитет и всички са длъжни да се съобразяват с него,
- семейството функционира като секта с гуру, на когото всички трябва да се подчиняват,
- всяко несъгласие и подставяне под въпрос на авторитарната схема се приема за предателство и заплаха за авторитета.
Детето се появява в тази вече налична схема и е длъжно да се впише в нея.
На детето се вменяват неща, с които то не е съгласно и върху него се упражняват принуда и контрол:
- вменяването става под заплаха - директна или индиректна (моментен отказ от общуване, наказания и др.),
- детето е принудено да изпълнява неща, с които не е съгласно, не отговаря на възможностите му или на възрастта му, чрез психически тормоз (“ако ти..., аз няма да...”, “ако ти не..., аз ще...”),
- детето е, чрез емоционален шантаж (отказ от общуване, заплаха от изоставяне), принудено да играе роля, за да се съответства на изискванията на токсичния авторитет,
- поддържат се табута и недоизречени неща, за да се пази представата за “доброто” семейство (детето няма право да се оплаче от някакво поведение, няма право да обвини авторитета в нищо, няма право да откаже това, което се изисква от него, няма право да не се впише в калъпа на семейството).
В такова семейство детето не може да развива когнитивните си способности, защото никой не иска и не търпи то да разсъждава или да различава правилно от неправилно, справедливо от несправедливо. От него се иска подчинение.
В семейството се упражнява политиката “разделяй и владей”:
- поддържат се разделения и противопоставяния между децата в семейството, или между дете и един от потърпевшите възрастни,
- раздават се роли и се създава йерархия, която се поддържа и с наказания от типа на “разжалване”,
- поддържа се клеветничеството и тройните зависими отношения.
В семейството се използват лъжи и се изкривява реалността:
- цялата енергия на семейството се влага в изграждане на добрия образ, който показва на обществото, а не за изграждане на задружно и уравновесено семейство,
- част от лъжите са семейните тайни, за които никой няма право да говори,
- реалността се деформира, което води до когнитивен дисонанс - това, което детето усеща противоречи на това, което е принудено да прави. Когнитивният дисонанс предпазва психиката му от изкривената реалност, в която е заставено да живее,
- създават се чувства на вина и срам у детето.
В семейството ролите родител/дете са объркани, размити, разменени:
- детето е принудено да стане родител на потърпевшия възрастен (най-често единия родител), на брат или на сестра - трябва да се грижи, да поеме отговорност за тях. Става психолог на наранения си родител. Става отговорно за нуждите на друг човек в семейството,
- детето е жертва на емоционално изнасилване - когато възрастният човек не е способен да поддържа нормална връзка с друг възрастен човек (баща-майка), потърпевшият родител се фокусира върху детето, за да компенсира чрез него емоционалната си празнота. Детето става нещо като емоционален партньор на този си родител, а ролята му категорично не трябва да е такава. По този начин нуждите на детето са игнорирани.
В семейството не се допуска развиването на индивидуалност:
- детето няма право да е различно от модела на родителите си,
- детето - трофей - добре вписващото се дете, с чиито постижения родителите се представят пред света. Когато родителите се хвалят с децата си, те хвалят себе си. Нормално е да се похвали детето, а не родителят да се хвали с него,
- детето е придатък на семейството и подчинението на правилата е задължително,
- липсва оценяване на детето, а всеки негов опит за равноправие се наказва.
В семейството се практикува психическо нахлуване:
- този възрастен, който задава правилата, си дава право да нахлува в света на детето,
- дори когато детето е пораснало, отделило се е, той нахлува по всякакви начини в живота му, принуждавайки го да мисли непрекъснато за него - чрез обаждания, съобщения, при липса на отговор става агресивен, манипулира, заплашва,
- когато нахлуването в света на детето стане нормалност, може и другите членове на семейството да започнат да го правят, но при тях е поради повтаряне на даден пример,
- на детето не се позволява да има лична територия - психическа, дори и физическа,
- на детето не се позволява да има граници,
- детето няма право да отказва (да казва “не”, “не искам”) или да има предпочитания.
В семейството се манипулира, с цел контрол:
- цялото това психическо насилие се подсилва периодично чрез неоснователна смяна на поведения и настроения - внимание/игнориране, приятелска веселост/агресивно мълчание,
- детето се поддиква към споделяне, което пък се използва срещу него,
- вменява му се вина, дори когато е пораснало.
В семейството се практикува “газлайтинг” (промиване на мозъка, изкривяване на реалността):
- начинът на общуване е много усложнен,
- реалността е размита,
- изгражда се необоснована и неистинска реалност,
- използва се объркан изказ, разказват се объркани случки, без ясна водеща идея и последователност.
В семейството общуването е трудно, дори невъзможно:
- токсичният родител винаги е прав,
- не може да се общува открито и откровено,
- прелитат ясни или недоизказани обвинения,
- никой не се интересува от нуждите на детето и се игнорира чувствителността му. Детето няма право да изразява емоциите си, а всяка емоция отговаря на някаква нужда.
Ако сте човек, който произлиза от токсично семейство е много важно да разберете какво ви се е случвало и да го назовете. Това носи облекчение. Вие имате право да назовете нещата с имената им и имате право да развенчаете идеята (може би мечтата) за “идеалния” родител, да го свалите от пиедестала на “безгрешен,” човек. Той е човек като всички други. Осъзнаването на тези неща ще отнеме голяма част от напрежението у вас и ще ви отведе към следващите етапи към справянето с тези травми.
Целта на това осъзнаване не е, за да оправдаем извършителя на насилието, нито, за да задейства неадекватна емпатия у нас, в която да се “бетонираме” в тази връзка с родителя, като жертви за вечни времена. Не е и за да го захвърлим, ако има нужда от нас - това е лично решение, което човек трябва да вземе информирано и осъзнато. Целта на осъзнаването е поправяне на счупеното у нас, лекуване на травмите ни и изграждане на здравословни граници, които ще ни бъдат полезни за живота насетне. И за изграждане на здравословни граници спрямо насилнилниците от детството ни. Защото вече не сме деца и можем всичко.
(Ще продължа да пиша и по тази тема)
Текст: © Боряна Григорова
Снимка: Gerd Altmann-Pixabay
Comentaris