Опасното, когато търсим и намерим причините за нечие нарцистично разстройство е, че започваме да го оправдаваме и имаме склонност да продължим да понасяме емоционалното му насилие, да се задържим още по-безнадеждно във връзката и да вярваме, че можем да му помогнем да изгради друг, нормален модел на отношения.
По тази причина е добре да се знаят моделите в най-общи линии, но, моля ви, не използвайте това познание, за да оправдавате нечие насилие спрямо вас. Знайте, че е възможно да разберете откъде идват тези модели у човека, но не можете да ги промените.
В основата на нарцистичния модел, в детството са налични:
- пренебрегване,
- непоследователност и нестабилност в отношенията,
- симптоми на посттравматичен стрес,
- ограничено изразяване на емоциите,
- хронична тревога, импулсивност,
- нелинейна привързаност.
Нарцисизмът е свързан с тревожни и нестабилни (избягващи) стилове на привързаност - когато детето не се чувства сигурно в най-близките си отношения (с родителите), когато в тези отношения има редувания на привличане и отблъскване, на детето му е трудно да се потопи в дълбока и трайна близост.
Разбира се, не всички, които са имали проблем със сигурността и с привързаността в детството, развиват нарцисизъм. Тук се поставя въпросът за характера - биологичната част от човека. Смята се, че характерът е наследствен. Той е причината някои деца, още с раждането си, да са много спокойни и “лесни”, а други - неутешими и изискващи непрекъснато внимание, “трудни” деца. “Трудните” деца са трудни за всички около себе си - за родителите, възпитателите, учителите. По тази причина техните преживявания намират по-трудно и по-малко валидиране от страна на външния свят. Децата с по-лесни характери се справят по-лесно, защото родителят се чувства по-уверен с тях, те имат по-лесна опитност, защото вървят с течението. Характерът може да е една от причините за неравностойност на децата. Много е вероятно нарцисистите да са имали труден или прекалено чувствителен характер и в някаква степен това да е причината да са били по-отдалечени (дистанцирани) от родителите си.
Може да има и други причини, които можем да намерим във възпитанието и отношението:
• Прекомерното задоволяване на желанията на детето и неразвиване на емоционалния му свят, който остава беден. Т.е. когато грижата за детето е приоритетно чрез външни, материални фактори. Децата, които са гледани в прекалено задоволяване на материалните желания, не са научени да възпитават и да развиват емоциите си. Те могат понякога дори да се срамуват от тях. Най-важното, което трябва да се научи в детството, е саморегулацията - да можем да управляваме и да зачитаме емоциите си.
• Немалка част от нарцисистите може да са имали нарцистичен родител. Така, някои нерегулирани демонстрации на емоции като ярост, гняв, арогантност, повърхностно отношение, може да са били директно научени чрез предаването на модела от родителя на детето - детето прави това, което вижда. Нарцистичните родители и родителите с други трудни личностни стилове имат лошо изградени или липсващи лични граници, проектират себе си у детето и детето приема нуждите на родителя за по-важни от своите. Нуждите на детето остават незадоволени (най-вече емоционалните).
• Ако родителят (най-често майката) не допуска индивидуализирането на детето своевременно. Детето има спонтанни жестове, които са част от неговата индивидуализация. Ако майката ги приветства, то се усеща истинско и реално. Ако това не стане, се изгражда чувството за нереалност. Това преживяване Доналд Уиникот нарича “напречно разсичане на екзистенциална приемственост” и представлява радикално прекъсване на спонтанното развитие на бебето. То създава “фалшивото Аз”. Детето започва да крие себе си, за да се защити и се научава да показва само това, което майка му иска да вижда. При нарцисистите “фалшивото Аз” се е интернализирало и те вече не са наясно с другите.
• Условната любов е феномен, на който са подложени много деца: “обичам те, ако...”, “обичам те, когато...”, “ще те обичам, само ако...”. Родителят трябва да дава само безусловна любов - “Обичам те!”. И това не значи, че харесва всичко, което детето прави, а значи, че обича самото дете и че не обърква детето с поведението му. Добрият родител прилага подходящи последици за действията на детето, за да може то да се научи на подходящо поведение. Детето трябва да има безусловната любов на родителя си, за да се чувства в безопасност.
Търсенето на непрестанно външно одобрение при нарцисистите е следствие на получаването на почти само условна любов. При нея детето бива оценявано само когато е успешно и започва да прави това, от което родителят се нуждае, а не това, от което то има нужда. Когато детето не прави това, което искат от него, родителите се отдръпват и оттеглят одобрението си. Има хора, които никога не са получавали одобрение, дори когато са били успешни деца. Те може дори да вярват, че са недостойни за каквото и да е отношение.
• Свръхпредпазването на детето също е риск за нарцистични тенденции. Има родители, които предпазват детето си от разочарования и това е голяма грешка. Детството е мястото, в което трябва да се учим от малките и големите разочарования - загуба в игра, непокана за рожден ден, загуба на домашен любимец, некласиране в конкурс и т.н. Много родители гледат на детето си като на успешно свое продължение, до степен, че те самите не могат да понесат разочарованията му и съответно му ги спестяват, намесвайки се по такъв начин, че детето да не изпита разочарованието си. Например сменят училището му или го преместват в частно при възникване на проблем, взимат друг домашен любимец, веднага след загубата на предишния, обсъждат по негативен начин приятелчето, което не е поканило детето на рождения си ден. Толкова е примамливо да направим добро за детето си. Но това е много вредно за него. Детството е времето, в което детето трябва да се научи да управлява разочарованието си в безопасна и любеща среда. Нарцисистите не умеят да владеят разочарованието си и, когато са разочаровани или объркани, се държат като разгневено 3-годишно дете. Тези хора свръхкомпенсират грешките на родителите си, които са ги предпазвали прекомерно от реалността и разочарованието и се превръщат в неуравновесени големи хора, които трудно владеят стресовите ситуации.
Травмите, несигурните привързаности, одобрението с условност, родителската непоследователност, отдалечеността на родителя, оценяването по външни фактори, потенциално могат да са предпоставка за нарцисизъм. Нарцисизмът е несигурност. Несигурността расте с възрастта и създава риск от нарцисизъм в зряла възраст. Еволюцията в нарцисизъм идва, когато, изправен пред несигурност, човек развива прекомерна (грандиозна) защитна реакция и изобщо модел, за да я прикрие. Ако родителите са внимателни и отглеждат и възпитават сигурни и уверени деца, процентът на нарцисизъм рязко ще спадне.
Друг начин да се поддържа нарцисизма е, когато неприемливото поведение (агресивност, неуважителност и т.н.) се вижда от родителя, но понеже детето иначе е успешно, той решава, че това не е особено важно.
Все още няма истинско изследване, което да проследява хора от раждането им до зряла възраст. Единствените изследвания са ретроспективните - по разкази на големи хора за детството им. Но не всеки помни всичко добре.
Повечето от изброените неща не водят непременно до нарцисизъм. Те могат да водят до различни модели. Един от тях е прекомерна емпатия - хора, които стават уязвими за нарцисисти. Или пък модели на тревожни, зависими, с обсесивно-компулсивни разстройства или с посттравматична симптоматика хора.
Никой не може да отмени историята на нарцисиста, освен ако той не осъзнава, че нещо не е наред с него. Подчертавам - с него. Не с живота му, не с връзките му, не с околните, не със случките му, а с него. Идеята, че можем да се върнем назад и да бъдем липсващия безусловно любящ родител, че можем да го научим на доброта, да открие онова, което е дълбоко вътре у него, че можем да прекъснем повърхностните му цикли и да го научим как да ги регулира, не работи. Това е трябвало да се случи, когато са се изграждали невронните му връзки. Повечето хора носят собствени травми и товари от детството си и никой не може да промени този факт. Терапевтът може да говори за това, но не и да го промени. Вие също не можете.
Нарцистичният модел има дълбоки корени. Няма лошо в това да разберете нарцистичните модели и да изпитвате състрадание. Лошо е да използвате това познание, за да продължите да понасяте още злоупотреби с личността си, с оправданието, че този човек много е страдал. Понасянето и излагането ви на насилието му няма да промени нито миналото му страдание, нито човека, в който се е превърнал.
Травма с привързаност, емоционално обсебване на детето от родителя, родител с лоши граници, остъстващ родител, свърхзащитаващ родител - много хора са минали през такава опитност, но не са станали нарцисисти, ще кажете. Да, така е. Същите модели, които ни превръщат в тревожни, незрели или уязвими възрастни, може да са ни превърнали в нарцисисти. И вероятно точно това зависи от характера. Има безкрайно много примери за семейства с повече от едно деца, гледани при еднакви условия, в които едното дете става нарцисист, а другото - не.
Текст: ©Боряна Григорова, по идея от лекции на д-р Рамани и теорията на Доналд Уиникот за “фалшивото Аз”
Снимка: Khusen-Rustamov-Pixabay
Comments