„Няма ли да ме оставят да живея собствения си живот?“
Властните родители
Предлагам ви да изслушаме един въображаем разговор между порасналото дете и единия от властните му родители. Гарантирам ви, че подобен разговор никога няма да бъде проведен, но ако участниците в него бяха способни да изразят откровено най-скритите си чувства, то диалогът би бил приблизително следният:
ПОРАСНАЛОТО ДЕТЕ: „Защо постъпваш така? Защо всичко, което правя, е грешно? Защо не ме възприемаш като възрастен? Какво толкова ще му стане на баща ми, ако не следвам медицина? Какво толкова ще ти стане, ако не се оженя? Ще ми обясниш ли? Защо винаги се държиш така, сякаш всяко мое решение е лична обида за теб?“
ВЛАСТНАТА МАЙКА: „Изпитвам неописуема болка от това, че се отделяш от мен. Искам да съм ти нужна. Мисълта, че ще те изгубя, ме влудява. Ти си целият ми живот. Боя се да не сториш някоя ужасна грешка. Когато теб те боли, аз страдам до смърт. Предпочитам да умра, отколкото да се проваля като майка.“
__За твое добро е__
Контрол невинаги е мръсна дума. Когато майката ограничава малкото дете, вместо да му позволява да ходи по улицата, ние я наричаме не властна, а благоразумна. Тя упражнява контрол в съответствие с действителността, мотивирана от потребността на детето от защита и напътствия.
Уместният контрол се превръща в свръхконтрол десет години по-късно, когато майката ограничава детето, въпреки че то отдавна е способно да пресече улицата само.
Децата, които не са били насърчавани да правят, да опитват, да изследват, да се усъвършенстват и да поемат риска от неуспех, нерядко се чувстват безпомощни и неадекватни. Тези деца, контролирани прекалено от тревожни и изпълнени със страх родители, често сами стават тревожни и изпълнени със страх незрели личности. В процеса на развитие през юношеството и зрелостта много от тези деца не успяват да надраснат потребността от постоянни родителски напътствия и контрол. Резултатът е, че родителите им продължават да се намесват в живота им, да го манипулират и нерядко да го доминират.
Страхът, че вече не са нужни, кара властните родители да окуражават усещането за безпомощност на децата си. Тези родители се боят до смърт от синдрома на „празното гнездо“, или неизбежното усещане за загуба, когато децата напуснат дома. Идентичността на властния родител почива до голяма степен на родителската роля и затова той се чувства предаден и изоставен, когато детето стане независима личност.
Коварството на властния родител е най-вече в маската на загрижеността, скриваща желанието за доминиране. Фразите: „Това е за твое добро“, „Правя го заради теб, само защото много те обичам“ означават едно-единствено нещо: „Правя го, защото толкова ме е страх да не те изгубя, че няма да се поколебая да те направя нещастен“.
__Директен контрол__
В директния контрол няма нищо неясно. Той е открит, осезаем и явен. „Ако не направиш каквото ти казвам, повече няма да ти проговоря“; „Ако не направиш каквото ти казвам, няма да ти давам пари“; „Ако не направиш каквото ти казвам, смятай, че повече не си от това семейство“; „Ако не направиш каквото ти казвам, ще получа инфаркт“. Тук няма нищо скрито-покрито.
Директният контрол обикновено се осъществява чрез заплаха и често е унизителен. Вашите чувства и потребности трябва да се подчинят на тези на родителите ви. Вие пропадате в бездънната пропаст на ултиматумите. Вашето мнение не е нужно никому. Вашите потребности и желания нямат никакво значение. Дисбалансът на силите е крещящ.
__„Защо си продавам душата на родителите?“__
Парите винаги са били майчиният език на властта и съвсем логично са основен инструмент на властните родители. Повечето „отровни“ родители държат децата си в зависимост с помощта на парите.
__„Можеш ли поне едно нещо да свършиш като хората?“__
Много „отровни“ родители упражняват контрол, третирайки децата си като безпомощни или неадекватни, дори когато подобно отношение е абсолютно незаслужено.
__Тиранията на манипулатора__
Има и друга мощна форма на контрол, която не е така явна и открита, но въпреки това нанася също толкова сериозни поражения. Това е манипулацията. Манипулаторите получават онова, което им трябва, без да искат позволение и без да поемат риска да изявяват открито желанията си.
До известна степен всеки е манипулатор. Малцина притежават увереността да заявяват открито какво желаят и затова всеки усъвършенства други, индиректни начини на искания. Вместо да кажем на съпруга или съпругата да ни налее чаша вино, питаме дали има отворена бутилка; вместо да помолим гостите да си тръгнат, когато вечерта напредва, ние започваме да се прозяваме; вместо да поискаме телефона на привлекателния непознат или непозната, ние търсим повод да завържем нищо незначещ разговор с него или нея. Децата манипулират родителите си също толкова, колкото родителите манипулират децата си. Съпрузите, приятелите и роднините се манипулират едни други. Продавачите изкарват хляба си чрез манипулиране. Само по себе си в това няма нищо лошо — всъщност става въпрос за съвсем нормална човешка комуникация.
Когато обаче се превърне в средство за постоянен контрол, манипулирането нанася сериозни вреди, особено в отношенията между родители и деца. Родителите-манипулатори са толкова изкусни в прикриването на истинските си мотиви, че децата им живеят в един объркан свят. Те знаят, че са водени за носа, но не разбират как.
__„Защо тя винаги трябва да ми помага?“__
Една от най-разпространените разновидности на „отровните“ манипулатори е „помагачът“. Наместо да остави детето си на мира, помагачът предизвиква ситуации, в които да се окаже „необходим“ на порасналото си дете. Тази форма на манипулиране често се поднася под формата на добронамерена, но нежелана помощ.
__„Дойде сезонът на меланхолията“__
Манипулиращите родители са особено активни в празничните дни и тогава особено щедро „сеят“ около себе си чувство за вина. Празниците по принцип изострят съществуващите семейни конфликти. Наместо да предвкусват удоволствието от почивката, много хора се ужасяват от перспективата за надигането на старите вражди, както често се случва по празниците.
__„Защо не си като сестра си?“__
Много „отровни“ родители правят неблагоприятни сравнения между децата си, за да накарат детето-мишена да се чувства недостойно за родителското внимание. Така детето бива мотивирано да изпълнява желанията им и съответно да получи отново благоразположението им. Тази тактика „Разделяй и владей“ обикновено се прилага спрямо по-независимите деца, които заплашват да променят баланса на семейната система. Съзнателно или не, тези родители опорочават иначе нормалното съревнование между братята и сестрите и го превръщат в жестока конкуренция, която разрушава близостта помежду им. Резултатите са непредвидими. Освен очевидната вреда за самочувствието на детето, негативните сравнения стават повод за негодувание и ревност, които могат да отровят отношенията между децата за цял живот.
__Бунтувайте се, но за кауза__
Когато „отровните“ родители ни контролират по крайни, принудителни, внушаващи вина или емоционално осакатяващи начини, ние обикновено реагираме: или като капитулираме, или като се бунтуваме. И двете реакции забраняват психологическото разграничаване, въпреки че на пръв поглед бунтът изглежда точно обратното. Истината е, че когато бунтът е реакция спрямо родителите, те ни контролират също толкова успешно, колкото и когато капитулираме.
__Власт дори от гроба__
Бунтът, в който побеждаваш самия себе си и капитулацията могат да продължат дълго след смъртта на родителите.
Много хора смятат, че смъртта на властния родител означава свобода, но психологическата пъпна връв се простира не само през континентите, но дори и от гроба. Познавам стотици възрастни, които се подчиняват сляпо на изискванията и негативните послания на родителите си дълго след тяхната кончина.
__„Имам чувството, че се задушавам“__
Подобно на повечето пораснали деца на „отровни“ родители, Барбара е наясно с болката, която са й причинили родителите. Но осъзнаването не е достатъчно, за да прехвърли отговорността от нея към родителите й. Отне ни известно време и усилия, но в крайна сметка се справихме и тя прие, че родителите й носят цялата отговорност за безсърдечното си поведение. Те са мъртви, но трябваше да измине още една година преди дъщеря им да ги принуди да я оставят на мира.
__Липсата на собствена идентичност__
Родителите, които живеят в мир със себе си, не изпитват потребност да контролират порасналите си деца. Но „отровните“ родители, с които се срещнахме в тази глава, са мотивирани от дълбоко неудовлетворение от живота и страх да не бъдат изоставени. За тях независимостта на детето е вид осакатяване. Колкото повече то пораства, толкова по-силно те дърпат конците, които продължават да го държат в зависимо положение. Щом веднъж накарат възрастния си син или дъщеря да се чувстват като деца, „отровните“ родители упражняват власт над него или нея.
Много често резултатът е замъглено чувство за идентичност на възрастното дете на властните родители. Тези деца се затрудняват да се изживяват като отделни личности, извън обсега на родителите си, и не разграничават собствените си потребности от тези на родителите си. Те се чувстват лишени от сила.
Всички родители контролират децата си до момента, в който децата поемат сами контрола над живота си. В нормалните семейства този преход се извършва към края на пубертета. В „отровните“ семейства предаването на контрола се отлага с години — или не се извършва никога. Това е възможно само когато предприемете промените, които ще ви дадат възможност да се сдобиете с власт над собствения си живот.
Сюзън Форуърд, Крейг Бък, “Отровните родители”, глава 3
снимка: Myriams Fotos, Pixabay
Comments