За да можем да се освободим от погрешните убеждения и вярвания, които сме изградили за себе си, за другите и за света, през детството си, вследствие на погрешните модели и схеми, в които сме били отгледани и възпитани, трябва да преминем през процес на разбиране - приемане - освобождаване. Именно тези наши убеждения са причината да се самосаботираме, да имаме голяма нужда от външна оценка, да се чувстваме несигурни, да ставаме зависими или да имаме нужда някой да е зависим от нас, да сме притеснени и уплашени от живота хора, да допускаме да не бъдат зачитани границите ни, да имаме драконови изисквания към себе си или към другите т.н.
“Газлайтинг”-ът е манипулативна техника, чиято цел е да изкривява реалността на даден човек чрез различни противоречиви действия и твърдения и е вид “промиване на мозъка” в междуличностна връзка. Най-вредната форма на “газлайтинг” е тази, която използват родителите спрямо децата си, за да ги контролират. Поради свои страхове, убеждения, произход или възпитание, често родителите изкривяват реалността на децата си и по този начин им пречат да пораснат, да развият емоционална интелигентност, създават им страхове и погрешни модели.
В едно емоционално интелигентно семейство децата биват придружавани, за да развият личността си и да се научат да си вярват, да се доверяват на интуицията си, да се вслушват в емоциите и нуждите си.
В дисфункционалното семейство се прави точно обратното - в непрестанния “газлайтинг”, детето вярва на всичко, което му се казва и расте без истински ориентири, принудено е да се съмнява и дори да отрича своята реалност. Когато съмнението се настани, детето започва да отрича всичко, което лично то чувства, вижда, чува, мисли. При “газлайтинг”-а опитът детето да бъде разбирано от родителите е заместен с налагането на техни решение за това, което трябва и не трябва детето да усеща. Интуицията му бива напълно пренебрегната и то няма право на лични избори, ако те се различават от родителските. В такава връзка, родителят винаги е прав, а детето влиза в режим на обяснения и оправдания и, понеже зависи от родителя, в крайна сметка се получава инвалидиране на същността му.
В повечето случаи родителите не правят това осъзнато или злонамерено, въпреки че има и такива случаи. По-често срещаното поведение от този тип е изпълнено с “добри намерения” от страна на емоционално незрели родители, които разбират родителството през призмата на контрол над ситуациите, настоящи и бъдещи, себереализация чрез детето и т.н.
Всяко дете има нужда от сигурна и защитаваща го връзка с референтния си възрастен човек/хора, от връзка, която да му позволява да разучава света, със спокойствието, че винаги може да се върне в сигурното си “гнездо”, където е прието, зачитано и има безусловна подкрепа. Ако обаче връзката не отговаря тази абсолютна необходимост, то прибягва до техники - начини на напасване - които му позволяват да се справя с нараняващата го реалност. То не може да прибегне до друг модел, защото в тази възраст съществува само семейният, а частта от мозъка, която анализира и мисли абстрактно, съзрява много по-късно (между 20-25 години). Адаптивните техники не са резултат от осмислен подход, те са незъзнателни и се изграждат постепенно. Чрез тях детето се адаптира към ситуацията си и това му помага да оцелява и да расте.
Съществуват различни техники на детско адаптиране в дисфункционално семейство, които могат да се обобщят в три основни групи.
1. Влизане в роля в измислен от детето сценарий.
Става дума за спасителна фантазия, в която детето си прави някаква измислена проекция и се идентифицира с нея. Общуването с външния свят става чрез измисления герой, който пази истинския Аз или същността на детето като карнавален костюм. Изборът на герой може да бъде различен, например “спасител”. Той иска да помогне и да защити всички, иска да разреши всички проблеми, дори и още несъществуващите, защото ги успеща предварително. Иска да се чувства необходим, за да усеща, че е обичан и оценен. Намесва се винаги да подреди хаоса около себе си, защото така се чувства сигурен. Ако детето не е обичано и оценявано достатъчно, когато е себе си, то започва да вярва, че не е адекватно и трябва да се промени. Тогава започва да се адаптира спрямо сигналите, които получава или си измисля роля. Може да комбинира и двете техники.
“Аз съм детето, което искаш! Ето, вече можеш да ме обичаш!”
“Ако се уча по-добре, родителите ми ще бъдат по-щастливи.”
“Ако правя повече жертви, ще получа повече внимание.”
“Ако съм по-послушен, мама ще бъде по-щастлива.”
и т.н.
Животът на детето става една постоянна битка за малко повече любов, внимание, зачитане, сигурност, защото вече има убеждението, че самото то не може да бъде обичано.
Опасността е, че когато порасне, е много вероятно да продължи да поддържа тази роля с партньора си, с приятелите си. Убеждението, че да полагаме повече усилия, да бъдем по-мили и по-услужливи, може да спаси някого и в замяна на това да получим малко признание, пречи на изявата на собствената ни същност и на изграждането на добра себеоценка и е силна предпоставка за проблемни връзки.
Мисли като “ако можех да направя (еди какво си за еди кого си)... щях да бъда свободен да живея живота си” или “ако можеш да се справя сам финансово, щях да бъда свободен да избера да живея щастливо” приклещват в измислена зависима ситуация и отнемат свободата.
Има деца, които на въпроса “какво искаш да станеш като пораснеш?” отговарят: “Искам да ощастливя майка ми” - при тях собствените им емоции са приравнени спрямо емоционалните състояния на майката.
Произлизащи от токсично семейство, можем да станем други хора, за да получим одобрение или просто, за да подредим света около себе си. Нещастна или депресивна майка причинява срив у детето, а този срив се възприема от него като липса на сигурност (основната нужда за всеки човек).
Ролята на спасителя е само една от възможните положителни проекции. Въздействайки положително на действителността си, бихме могли да получим любовта и вниманието, които ни липсват.
В другата крайност са отрицателните проекции, като отмъстителността (“Ще отмъстя за поведението им!”), които водят до самоунищожително поведение.
Има различни предположения за това какво предопределя избора на положително или отрицателно адаптативно поведение (роля):
- Възможно е да има генетични предпоставки, които да се активират или да останат пасивни, в зависимост от обкръжението,
- Възможно е избраната роля да се подсили от родителската фигура,
- Ролята може да бъде подсказана от родителското определение за детето - черната овца, гениалното дете, невидимото дете и т.н.,
- Може ролята да се намери постепенно, чрез проба-грешка.
Веднъж избрана, ролята взима надмощие над изразяването на индивидуалността, като дори, в някои случаи и в зависимост от степента на хроничния стрес, на който е изложено детето, може да доведе до дисоциация на личността. Дисоциацията е неочаквана частична или пълна загуба на нормалното интегриране между спомените, съзнанието за личността си и моментните усещания и контрола на телесните движения. Това е нормален отговор на травма и позволява на ума да се дистанцира от преживяванията, които са прекалено дискомфортни за психиката в дадения момент.
2. Екстернализация - проектиране на собствените чувства върху другите
Представлява силна реакция спрямо външния свят чрез импулсивно, саморазрушително и вредящо поведение.
Пример за такова поведение: дете, което е ядосано, но вместо това смята, че другите са му ядосани и отговаря с агресивно поведение.
Убеждението на детето в основата на такова поведение е, че трябва да промени външния свят, за да стане той съвместим с очакванията му, за да може да е щастливо и да се чувства сигурно. Реалността трябва да отговаря на начина, по който то вижда нещата. При тези деца няма самоанализ и поставяне на себе си под въпрос, те вярват, че трябва да напаснат света към себе си. Вярват, че ако успеят да получат отвън това, което искат, проблемите им ще се разрешат. Те развиват невъзможност за авторегулация на емоционалните си състояния. Регулирането на техните емоции зависи от външния свят.
В някои случаи такова поведение може да създаде усещане за превъзходство и за грандиозност - “светът ми е длъжен, понеже съм много специален”.
Всяка значима промяна във външния свят или в поведението на обкръжаващите го е важен източник на притеснение, защото разстройва жалоните, които му създават усещане за сигурност. (“ако успявам да владея и контролирам това, което се случва около мен, ще се чувствам сигурен”). Детето винаги прехвърля отговорността върху другите и е в непрестанна борба за напасване на външния свят към неговия.
Това поведение пречи на детето на порасне и то емоционално остава блокирано в предпубертета. Децата, които използват тази техника и се научават да екстернализират страданията си чрез импулсивно поведение, са обект на непрекъснати наказания и отхвърляне от страна на родителите. Импулсивното им поведение е начин да привлекат вниманието, но е и начин да отклонят истинските проблеми, които всъщност са дълбок вътрешен конфликт, с който те не са в състояние да се справят. Те създават непрекъснато проблеми, за да има достатъчно случки, на които трябва да се обръща внимание, за да бягат от момента, в който трябва да се вгледат в себе си.
Схемата на тази техника е следната:
импулсивни и неприемливи поведения => усещане за провал => чувство на срам, вина => неспособност за справяне със страданието си => екстернализация на страданието чрез импулсивни и неприемливи поведения
Но, за да се избегне изправяне лице в лице с провала => реалността се отрича => вината се прехвърля навън.
С възрастта това се усилва. Когато това дете на свой ред е възрастен, връзката с него е много тежка за партньора и за децата му, защото тези поведения се приемат като непрекъснати атаки. Те всъщност са израз на огромно вътрешно страдание. Ако това бъде осъзнато, съществуват успешни терапии за справяне.
3. Интернализация - поемане на чужда отговорност и чувство на вина
Децата, които избират нея, наблюдават всичко, което се случва около тях, разбират и декодират много бързо външния свят и дори могат да предположат предварително нуждите на околните. Те са много социализирани, но с дълбоко усещане за самотност.
Децата, които интернализират (не става дума за интроверти) вярват, че трябва да въздействат на вътрешния си свят, да направят промени в него, за да се адаптират към външния.
“Аз имам проблем.”, “Аз не съм адекватен.” => трябва да се променя, за да се напасна.
Те имат склонност да се чувстват виновни - хронично и патологично. За тях грешката никога не е у другите, а винаги е у тях. Това поведение може да бъде подсилено от родителите, ако не оценяват достатъчно детето, критикувайки го или натяквайки му, че правят жертви за него. Оттук идва и усещане за различност и странност спрямо другите.
При нарцистичен родител - това е най-честата адаптивна техника, защото с нарцистична майка, детето никога не е достатъчно добро.
Детето стига до извода, че няма смисъл да споделя тъгите, мечтите и страданието си с родителите си, защото те няма да го чуят, и дори ще го обвинят, че е причина за страданията си. Няма смисъл да споделя и амбициите и мечтите си, защото го обвинят в егоизъм и липса на реализъм. Не намира смисъл да се обърне към външния свят, затова се обръща към себе си. С това си поведение развива самостоятелност, но не се научава да заявява себе си пред другите.
Често интернализацията се свързва с нетипичен и чувствителен човек, тип зебра.
“Трябва да прикривам грижите и проблемите си, трябва да показвам, че всичко е наред, за да не притеснявам. Ще бъда по-учтив, по-послушен.” - това е опитност на отхвърляне, изоставяне.
Детето не разбира, че това, което понякога не се одобрява, е поведението му, а не същността му. Свръхчувствителното дете често е обект на подигравка заради “прекалената” му чувствителност и емпатичност. Ако родителите не го придружават и подкрепят, към изострената сензитивност се добавя и болката от отхвърлянето.
Когато родителите са емоционално незрели, детето не получава необходимата грижа и внимание и няма с кого да сподели емоциите си, особено тежките като тъга, мъка, гняв и страх. А някои родители дори наказват изявата им.
“Спри да си тъжен!”
“За какво се оплакваш?!”
“Спри да се страхуваш!”
Родителското отхвърляне на емоциите води до затваряне на детето. Когато се чувства отхвърлено и неразбрано, то изгражда убеждение, че неправилно е на това място, че не е желано. Често тези деца се държат като спасители, защото имат способността много бързо да усещат какво се случва около тях. Те дават много, стават прекалено отговорни, дори за неща, които не зависят от тях. Огромен проблем е, ако майката е нарцистична или депресивна, защото тогава липсите са задушаващо тежки и детето прави все повече и повече в търсене на любовта и вниманието, които никога няма да получи и ще развие убеждението, че не ги заслужава.
© Боряна Григорова
снимка: Myriams Fotos, Pixabay
Comments