“Надявам се някой ден да успея да се разбера. Да схвана схемата, по която влизаме и оставаме почти 30 години в такава връзка и защо го разбираме едва когато излезем, често почти случайно, от нея. Не казвам, че не е имало хубави моменти, разбира се, че имаше. Когато някой те оплете в токсична връзка, в която те манипулира и губиш вътрешната си везна, чиято роля е да преценява коя е границата на допустимост, емпатия, примиряване и компромис, той много добре налучква (вероятно също подсъзнателно) дозата добри моменти, които трябва да ти осигурява, за да оставаш ден след ден в омагьосания кръг. И ти ги пуска когато трябва и колкото трябва, както се дава дрога на наркоман. А, за да оцелееш, да оцелее душата ти, се фокусираш в тях и методично изхвърляш от съзнанието си другите. Закопаваш ги в подсъзнанието и ги правиш недостъпни в нивото на съзнание, с което живееш. Което не значи, че ги изтриваш с гумичка и сякаш никога не ги е имало. Значи само, че стискаш очи, отказвайки да ги видиш. А те се превръщат в дълбоки възли, рани, които гният отвътре.
Манипулацията е схема, не особено многолика, и логична като математика. Профилът на човека, който бива прихванат в нея е: пълен с енергия, ентусиаст, готов при проблем да потърси грешка първо у себе си, емпат, който винаги се впуска да помага, дори когато не му е поискана помощ. Не се наемам да определя профил на прихващащия. Вярвам, че в основата си не е лош човек, а е нещастен, неуверен, дори вероятно болен човек, който има нужда, за да легитимира съществуването си, да стъпи върху някого, от когото да черпи живец, някой, който да му е лице в обществото или когото просто да превърне в нищожество, доказващо величието на манипулатора. Едното или другото зависи може би от основата на връзката. Познавам и двете.
Бих добавила още една черта у манипулирания, която може би е решаващата. Защото не мога да приема, че той има всички най-прекрасни човешки черти и само затова става “жертва”, както често обясняват психотерапевтите. Има много прекрасни хора по света, които никога няма да допуснат да влязат в такава връзка. Това, да поставяш себе си, същността си непрекъснато под съмнение, да умееш да се адаптираш към всяка ситуация и всеки човек, от мнозина се приема за висше качество и върховна форма на интелект. И аз го мислех. Но има една граница, отвъд която, не е качество и интелект, а вероятно абсолютна неувереност в себе си и/или страх от изоставяне.”
© “Паяжината на психическия тормоз... Лабиринтът на освобождаването” - Боряна Григорова
Снимка: 139904-Pixabay
Comments