“Обратно на повечето изчетени популярни материали, в които всякакви хора (специалисти и лаици) твърдят, че след насилника ставало добре, че човек идвал на себе си, че започвал живота си едва ли не отначало, при мен усещането, пък и не само то, е за потъване в блато. Бавничко и бая лепкаво потъване, в продължение на година и няколко месеца, в които Повреденият не е пряко настанен в живота и дома ми. Даже не съм сигурна, дали интуитивно, спонтанно приложената хитрост да го отдалеча и държа на разстояние, е сработила или просто е съвпаднала с негови планове. Приятелката ми смята, че съм късметлийка: не изпълнявам никакви домашни и "съпружески" задължения към него, но всеки месец, получавам парична издръжка, равна на минималната работна заплата. Каза го още в началото на пандемията: “Ти - вика - сега ще живнеш, ще потърсиш работа, ще се погрижиш за външността си и право напред!” Къде "напред", не уточни.
Не знам какво повече живване имаше предвид, аз и без това си бях достатъчно в кондиция, като пренавита пружина - усещането беше, че а са ме отпуснали на ряз, а планини съм повдигнала, та даже и преместила. Направих планове (нещо, което не ми се беше случвало последните... доста години). Не мина и месец - усетих умората. Тотална, зверска умора - нищо не ми се правеше; с никого не ми се виждаше; ще си почина - казах си, отлагайки плановете. Времето си минаваше, килограмите се трупаха, за разлика от социалните контакти (както и по време на отношенията с насилника) те все си ковяха нулата, оставайки само в телефонни разговори или писане в Мрежата. Появиха се малки проблемчета със съня, после станаха по-големи проблеми. Ще мине! - самоуспокоявах се. Ама не мина, стана още по зле: бягах от действителността, криех се в гледане на филми и слушане на музика; единственото полезно, беше самообучението в области, които ме интересуват, те обаче, практически не ми вършеха никаква работа. За да набавя липсващото удоволствие, започнах да ям неща, които са вредни, при това в такова количество, че даже не е за разправяне. За чувството на вина, което се добави, нехаресване, неприемане и злост към себе си - там изобщо ще мълча. По едно време, си дадох сметка, че почивката всъщност се превръща в почиване (в смисъл на умиране), което ме хвърли в още гняв към себе си, а в паузите, просто се самосъжалявах с мръсна газ. Така капанът на затвореното кръгче щракна. Единствените светли моменти бяха, когато можех да помогна някому, тогава, като че ли от нищото се появяваше "предишната аз".
И тъй - до вчера. До книгата на Боряна, където на стр. 54/55 видях до голяма част описана мен. И че това състояние е "нормално", т.е. обичайно е да се случва и е обратимо. Още не съм дочела нататък и със сигурност няма да се размина с еднократен прочит, но бързам да кажа:
Боряна Григорова, благодаря ти, че ми върна надеждата!”
Публикувам с позволение и с благодарност :)
Comentarios