Конференция “Да излекуваме човека, да спасим планетата”, 2018
Isabelle Filliozat
Мислим, че детето ни провокира, че е капризно, че е лошо възпитано, а всъщност то е зависимо от това, което се случва в мозъка му, в червата му, в сърцето му, в тялото му. Казват, че днешните деца имат прекалено много права, но те са лишени от основното право - правото на здраве.
Днешните деца имат нетърпимост към фрустрация. Когато им кажем “не”, следва криза и пищене. Импулсивни са, трудно регулират емоциите си, а в училище наистина им е трудно да се съсредоточат. Някои ги наричат деца-тирани и според тях причината да са такива е, че възрастните не им поставят достатъчно граници и че не са достатъчно авторитарни. Твърдят, че при всяко неприемливо поведение на децата, трябва веднага да се поставят граници. Но нещата не са така прости. Когато кажете “да” на детето, виждате как то се отваря, а когато му кажете “не”, то се “затваря”. Това не означава, че трябва да приемаме всичките му прищявки, но вместо да кажем не и така да стресираме мозъка му, бихме могли да го направим по различен начин.
Пример: когато млякото на котлона започва да кипи, какво правим? Слагаме ли му капак и то би ли спряло да кипи по този начин? Не, разбира се. В кухнята си сме по-интелигентни - там изключваме източника на топлина.
Това би трябвал да правим с децата - когато поведението им премине границите, трябва да намерим копчето, което спира прегряването. Когато казваме “не”, “не трябва” на детето, когато му забраняваме нещо, самите ние сме под стрес и под влияние на амигдалата, която отговаря за производството на стресовите хормони и точно този стрес ни кара да кажем “не”.
Малка хитрина за деца под 3 години - ако кажем спокойно “спри” или “стоп” не генерираме стрес в тялото им, но когато кажем “не”, те се затварят и въпреки забраната правят това, което сме им забранили.
Какво се случва при децата, когато са под стрес?
Стресът дава възможност за 3 реакции: атакуване, бягство или имобилизация.
Когато има външна опасност и мама или татко са ядосани, е страшно. Когато дават заповед (заповедта означава опасност, тя е важна), когато заплашват, когато свъсват веждите си или когато има прекаляване или недостиг на стимулации, мозъкът е под стрес и най-напред ще започне да атакува. Има обявена тревога = мозъкът атакува. Детето няма да нападне непременно родителя си, би могло да нападне по-малкия си брат (сестра), котето, играчката. Когато кажем на 5 годишното си дете с припрян, нервен глас “обуй се!” (например защото закъсняваме за работа), то изчезва в другия край на апартамента. Всъщност колкото по-стресирани и притеснени сме и го показваме, толкова повече отключваме ответна реакция “бягство”.
Пример: По улица с много движение върви майка с дете в количка и ходещо 2-3 годишно дете. Казва му със строг, заповеден глас: “дай ми ръка!”. Амигдалата на детето подава сигнал за опасност и то реагира с отбягващо поведение. Колкото повече притеснената майка изисква детето да й даде ръка, толкова повече детето отказва да го направи. Ако вместо това му каже просто: “на улицата - даваш ръка”, условието е ясно, няма сигнал за опасност и детето го прави. Когато децата бягат от нас или не ни позволяват да ги хванем, най-вероятно е защото сме отключили системата им за стрес.
Ако не вярвате на това, а да вярвате сляпо е вредно, просто опитайте. Нямаме нужда да вярваме, имаме нужда да знаем, да чувстваме, да експериментираме. Ако заплахата, заповедта, сключените вежди и т.н. създадат в допълнение чувство за безпомощност, се отключва реакцията на имобилизация. Опити показват, че е достатъчно възрастен човек да гледа снимка на друг човек със свъсени вежди, за да се отчете автоматичен спад на мускулния му тонус.
Пример: С 19-годишния ми син сме на едно пристанище и аз се притеснявам, че ще изпуснем ферибота си. Казвам му: “Моля те, забързай, задвижи се.” А той ми отговаря: “Мамо, всеки път, когато се опитваш да ме накараш да се забързам, се забавям. Това ме забавя.” Замислям се, че може би това, което ми казва е истина. Хрумва ми да го попитам: “Искаш да кажеш, че когато виждаш моя стрес, усещаш мускулите си да отслабват и имаш спад на енергията и ти е трудно да бързаш?”. Отговаря ми, че е точно така. “Искаш да кажеш, че това се е случвало всички сутрини, в които съм се опитвала да те мобилизирам, за да станеш?”. Каза ми: “Да”. Ах, как искам да съм го знаела по-рано!
Много от поведенията на децата ни всъщност са свързани със стрес. Факт е, че днешните деца не са като вчерашните, но дали това е така, защото са деца-царе (тирани)? Днес има все повече тревожни разстройства, фобии, ОКР, хиперактивност, забавяне с 2 години на логичната мисъл, аутизъм, тикове, намаляване на физическите способности (децата тичат много по-бавно отколкото преди 40 години). За 40 години децата са загубили 25% от сърдечния си капацитет. Късогледството е все по-често - в Китай 80% от децата са късогледи, ние засега сме на 20-25%. Какво се случва? Наистина ли вината е у родителите или учителите, които вече не са толкова строги? Със сигурност не. Проблемът е, че сме осигурили на децата си свят, който не им позволява да пораснат, една замърсена планета, която дава отражения в телата им. Децата ни не са царе, а са едни наранени деца, вследствие на токсичността, която сме допуснали да се установи на Земята. Лишили сме ги от основното им право - правото на здраве:
- стомашно-чревна флора в добро състояние,
- мозък в добро състояние,
- щитовидна жлеза в добро състояние,
- тяло в добро състояние.
Като гориво им даваме възпалителна храна: много захар, глутен, възпалителни протеини. Четете внимателно етикетите да продуктите. Някои Е-та са отбелязани като способни да отключат дефицит на вниманието! Подобни добавки се намират в бонбоните, в полуфабрикатите. Даваме на децата си разни превъзбуждащи (енергизиращи) блокчета и напитки и после искаме от тях да седнат на чина си и да се съсредоточат...
Прясното мляко е в центъра на сериозна полемика. Факт е, че когато децата спрат да консумират мляко, се съсредоточават по-лесно в училище и се наблюдава спад на всякаква агресия с 56%. Млякото е вредно за психичното здраве на децата. При деца с дефицит на вниманието, най-напред се спира прясното мляко.
Има различни породи крави. Те са разделени в 2 групи според типа бета-казеин, който се съдържа в млякото им:
- Бета-казеин А1 - северноевропейските породи
- Бета-казеин А2 - породите от англонормандските острови и от южна Франция.
Бета-казеин А1 е изключително вреден, защото пречи на храносмилането и произвежда един пептид, казоморфин 7, който води до изнервеност и превъзбуда. Освен това в днешно време производителите дори не могат да гарантират от който тип мляко ви продават, защото големите цистерни събират млякото от различни ферми, смесвайки го.
Редица поведения на децата не са под наш контрол, но по-лошото е, че не са и под техен контрол. Можем да им казваме “Не прави това! Направи онова!”, но те са управлявани от телата си - мозък, сърце и т.н., които са увредени от замърсяването на планетата. Непрестанно се говори, че трябва да им поставяме граници, а всъщност трябва да им предоставим условия да развият тялото си, да задоволяват нуждите си и да развият правилно мозъка си.
Какви са тези условия?
Когато една жена забременее, си казва: “трябва да създам условия за бебето.” и започва да боядисва стените на стаята, да купува мебели (с бисфенол), купува се нова кола (с бисфенол), биберони, всякакви столчета и детски екрани.
44% от децата до 3 години използват редовно интерактивни екрани. Тези, които изискват активност са особено вредни, защото са още по-пристрастяващи. При всяка активност на детето, то получава малка доза допамин в мозъка си - това е схемата на пристрастяване. Другият проблем със съвременните екрани е, че те винаги са с нас - със светлините, формите и звуците си. Непрекъснатата звукова и светлинна стимулация също води до производство на допамин. Освен това създава усещане за власт. Толкова често детето се чувства безпомощно в живота си, има толкова много неща, които не може да прави, но на телефона или на компютъра може всичко. И за всяко правене на нещо, също получава доза допамин. Ако успее, бива поздравено, ако не успее, бива поканено да опита отново.
Претоварването на сетивата е проблем. Даваме екрани на децата си и когато видим, че изкарват много време пред тях, им заповядваме да ги оставят, отнемаме им ги. Ако детето е малко, започва да пищи. Преди, двегодишните деца също правеха кризи, но средно по една на седмица. Сега вече са по 3-4 на ден. Но днес и 7-8 годишните, а дори и юношите правят такива кризи, а това поведение не отговаря на възрастта им. Защо се случва това? Поради екраните, мозъкът бива обстрелван от допамин, спрямо който се развива зависимост. Когато бъде отнет източникът на допамин, настъпва липса (абстиненция), получава се рязък спад на опоиди в мозъка, а когато тяхното производство спре, се отключва усещане за болка, тялото възстава, детето е в стрес и атакува.
Как можем да въздействаме по друг начин, без да отнемаме?
Можем да установим правило, че на всеки 2-3 минути, детето трябва да погледне надалеч. Когато минавате покрай него, го подсещайте. Не му пазете тишина, докато е пред екран, говорете му, това пречи да бъде изцяло погълнато от екрана.
Често децата изпадат в криза в супермаркета. Тя е предизвикана от голямото количество стимулации, комбинирано със стреса на родителя. Детето не пищи нарочно заради някакъв бонбон или играчка. Мозъкът му е под стрес и търси нещо, което да го успокои. Изрича: “искам това!”, но всъщност казва: “Мамо, помогни ми да успокоя мозъка си.” И когато не получи бонбона, играчката или успокоението, отключва криза.
Трябва да научим децата си да управляват всички тези стимулации. Днешните деца са изложени на такива, които не съществуваха преди 20-30-40 години. Трябва да им осигуряваме местенца без шум, да им позволяваме и да ги насърчаваме да излизат - навън шумовете са по-приглушени и недиректни.
Друг проблем е, че децата не се движат достатъчно. Закопчаваме ги в някакви столчета от бебета. Столчето за кола е чудесно за използване в... кола и това е единственото му полезно предназначение. В това столче се създава “синдрома на плоската глава”. А понеже главата е подпряна, детето не се научава да развива мускулите си. Ако добавим и играчки към столчето, то спира да развива и очните си мускули, но пък развива късогледство, кривогледство и проблеми с очно-мускулна координация, понеже играчките са винаги близо и на едно и същото място. Отчита се увеличение на малки деца със счупени крайници - качват се например на колело и падат, защото очите им не могат да се справят с перспективите и разстоянията. Тук роля играе и костната крехкост, поради обездвижване и липса на дневна светлина. При половината от децата с дислексия няма мозъчен проблем, причината е късогледство. Тази дислексия може да се излекува с един сеанс. Винаги е имало опасности навън, извън дома, но сега сме информирани за най-различни ужаси и все повече се страхуваме да пускаме децата си да играят навън.
Трябва да възпитаме емпатия у децата си, да ги научим да регулират емоциите си. Но как да го направим, ако не общуваме с тях, ако сме непрекъснато или често в екраните си?
Едуард Троник провежда известния екперимент, наречен “безизразното лице”, чрез който доказва в каква висока степен социализацията и доброто състояние на малкото дете са свързани с вниманието и отношението, които получава. Ако вместо внимание получава просто присъствие, детето много бързо се десоциализира. Процесът е обратим. Вчерашните родители наказваха децата си, т.е. нас. Днешните, които присъстват, но са “заети” в екраните си, в телефонните си разговори, с мейли и служебни занимания по всяко време, са просто друга форма на “безизразното лице”. Когато не се интересуваме от детето, когато често или непрекъснато му показваме, че има други неща, които са по-важни от него, детето изживява това страдание и то не само с мозъка и със сърцето си, а с цялото си тяло. Занижава се мускулният му тонус.
Сходен опит е правен и с възрастни хора. На компютър, при игра в която компютърът изпраща топка след топка и в един момент спре да изпраща, са достатъчни 7 минути, за да се отключи реакция на стрес в тялото - спад на мускулния тонус и загуба на увереност. Давате ли си сметка, че когато в продължение на 7 минути компютърът не играе повече с нас, изпадаме в стрес? Осъзнавате ли всички тези прекъснати контакти, които живеем непрестанно - вкъщи, в училище, в живота? Хората днес не били ематични и не се интересували от другите... Дори само фактът, че звуковият фон днес е по-силен, отнема от сподобността ни да се интересуваме от другите.
Направен е следният опит: момиче върви по улицата и изпуска купчина документи. Когато улицата е тиха, 100% от минувачите спират, за да помогнат да ги събере. Постепенно се качва нивото на шума и колкото по-шумно става, толкова по-малко хора спират. Ако наоколо се добави и шум от къртач, нито един човек не се отзовава да помогне. Т.е. проблемът не е, че днешните хора да по-различни, а че стресът и претоварването със стимулации ни правят нечувствителни към другите.
За да помогнем на децата си да са здрави и да растат отговорни, трябва да намалим стреса и първото нещо, което трябва да направим в тази посока, е да се уверим, че “афективният им резервоар” е пълен. Прегръщайте ги, гушкайте ги често. Нас са ни научили да вярваме, че прегръдката е награда (право на гушване, ако сме били послушни), а не е правилно. Обичта е горивото.
Залъгалката например вреди на поведенческо ниво. Доказано е също, че деца, смучещи залъгалка се разболяват много повече от отити. Със залъгалка в устата, детето не може да отговаря чрез миметизъм на околния свят. Едно изследване показва, че децата, които са изкарвали много време със залъгалка денем, в юношеството си показват липса на емпатия. Емпатията е природна, всички деца са емпати и усещат емоциите на другите. Спонтанната помощ - също. Това, което ни позволява да сме емпатични, са лицевите мускули. Емоциите са в тялото и в лицето.
Естествени са също и моралното съзнание, постоянството, обичта към усилието. По какъв начин увреждаме моралното съзнание и чувството за вина? Погрешно засрамваме децата, вместо да оставим вроденото им естествено чувство за вина да свърши работа. Когато срамът отвън вземе превес над личното му чувство за вина, детето започва да се прикрива, да лъже. Когато родителят казва “за твое добро е”, но детето знае, че инжекцията му е причинила болка, когато възрастният човек твърди “не, пуроверът не боцка”, а детето усеща, че му боцка... всичко това му звучи фалшиво... ето така прекършваме емпатията у децата си. Отричането на техните емоции пречи на развиването на емпатия. А вкусът към усилието и постоянството пречупваме чрез задълженията.
Уолтър Мишел прави известния тест “Маршмелоу”. Нито едно дете под 3 години не успява да издържи да не изяде бонбона, за да получи втори. Това е така, защото под тази възраст детето не може да управлява фрустрацията си. Понеже от първия тест са изминали доста години, вече има поглед и над порасналите деца. Онези, които са успели да издържат и да не изядат бонбона си, 20-30 години по-късно са много по-успешни във всички сфери. Издържливостта на фрустрация обуславя успеваемостта в бъдеще. Не бива обаче да правим погрешния извод, че трябва да фрустрираме децата си. Колкото по-малко го правим, толкова по-качествена е връзката помежду ни. Колкото по-сигурни са и имат доверие у възрастния, толкова по-успешни ще бъдат. Разликите се определят от качеството на привързаност.
Уолтър Мишел успява впоследствие да постигне въздържание от изяждането на бонбона при дете под 3 години. Дал му е техника, с която да го постигне: “Виж това маршмелоу, представи си, че е топка памук, а топката памук не става за ядене...” Детето е изчакало цели 18 минути. Това показва, че децата нямат нужда от ограничаване, а от ресурси. Имат нужда да им помогнем, да им предоставим техниките, инструментите, за да успеят да се справят. Ако искаме да имат адекватно и отговорно поведение, трябва да развием предфронталния им кортекс. Това изключва осъждането, критиката, посочването на слабостите, засрамването. Многото похвали също не са полезни, защото създават фиксирано убеждение: аз съм интелигентен или аз не съм интелигентен. А детето има нужда от развиващи се убеждения и нагласи. Затова, вместо да кажете “браво, страхотен си!”, дайте стойност на усилието му, подчертавайки какво е направило детето и силите, които е използвало, за да се справи.
Естественото му чувство за вина е полезно. Застрамването и порицаването не са.
Ако детето ви казва: “нищо не разбирам”, “не се справям”, вмъкнете в изречението му “все още”: “Все още не си разбрал”. Ако ви каже: “Не успях” -> “Все още не си успял.” Разликата е огромна и създава динамика и отворен процес.
Позволете на децата си да усещат, че живеят, че имат свои сили, с които въздействат на живота, да имат посока и смисъл. Смисълът на живота ни е във връзката с другия. Дайте им значимост: интересуват се от мен, защото съм интересен, имам си свое място. Всичко това изгражда смисъла на живота. Ако всичко това е налице, афективният резервоар е пълен и детето изживява емоцията радост.
За да промени поведението си детето има нужда от:
Привързване, външни ресурси:
- помощ от родителя, за да регулира стреса в мозъка му
- общуване/контакт, за да произвежда окситоцин и да успокои амигдалата му
Лични ресурси:
- от напътствие, за да се справи само с проблема
- да придобива нови умения и познания.
Запис и превод: Боряна Григорова, психотерапевт
Снимка: Artie Navarre, Pixabay
Comments